История на филмите


Филмът е разказ, реализиран чрез бързо сменящи се изображения. Те се създават чрез записване на поредица от фотографски снимки, чрез използване на анимация или чрез други техники за визуални ефекти. Филмите най-често са предназначени за показване по телевизията или в кината.
В наши дни филмите играят важна роля в културния живот - като форма на изкуство, като източник на масово забавление и като средство за образоване и индоктриниране на големи обществени групи. Визуалните и музикални елементи на филмите са универсално разбираеми, а преводът на текстовото им съдържание чрез дублаж или субтитри дава възможност за тяхното международно разпространение.

Игралните филми представляват игрални постановки. Те обикновено са с дължина над 60 минути (90-120 минути е нормално, малко филми продължават четири и повече часа).
Филмите, както всички видеозаписи, се състоят от поредици отделни изображения, наричани кадри. Когато тези изображения се показват в бърза последователност, у зрителя се създава илюзията за движение. Той не може да забележи смяната на кадрите, тъй като човешкото око продължава да възприема всяко изображение в продължение на частица от секундата след изчезването на неговия източник. Самата илюзия за движение се създава от психологически ефект, известен като бета движение.

Наименованието „филм“ идва от факта, че при появата на първите филми те са записвани и прожектирани с помощта на съществуващите от по-рано фотографски филми.

Повечето филми са заснемани на филмова лента, която представлява прозрачен целулоидна и полиестерна основа, покрита със слой светлочувствителни химикали. Първите ленти са правени от нитроцелулоза, но поради лесната си възпламенимост са заменени от по-безопасни материали. Ширината на лентата и размерът на филма са претърпели значителни изменения, въпреки че повечето комерсиални филми все още се снимат върху 35мм филм.


Първоначално филмите са заснемани и прожектирани с камери и прожектори при които филмът се върти ръчно с различни скорости. Повечето неми филми (ранни филми без синхронизиран звук) са заснемани и прожектирани при скорости от 16 до 23 кадри в секунда. С навлизането на звука в киното, скоростта е стандартизирана на 24 кадъра в секунда. 

Нововъведенията от 19 век насам, включват автоматизиране на скоростта на заснемане, изобретяването на по-добри лещи и ленти, което позволява да се намали значително т. нар. шум, „снежинките“ и т.н., а също така и звукът да бъде записан в точното време и с правилната скорост.